06/06/2026
ЗА МОИТЕ МЪРТВИ ОТ ПЪТНО-ТРАНСПОРТНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ 🖤
Вече съм ви казвала, че първата професия, която упражнявах преди 26 години беше "следовател". Аз бях на 26 години, когато за първи път се сблъсках с най-нелепата, най-безсмислената, най-жестоката смърт, която и до днес оценявам по същият начин като тогава, когато е резултат от катастрофа. Колко бездушно само звучи "смърт при ПТП"! Сърцето ми кърви от снощи, когато разбрах за страшната касапница на "Челопешко шосе". Кърви, защото съм виждала много пъти такава нелепа смърт с очите си. Стояла съм в студ и мраз, зиме и лете, клекнала сред преспи сняг или тучни зелени поля, да пиша с трепереща ръка протокол за оглед на ПТП. А пред мен купчина ламарини, а между тях размазани хора, и Господи, хиляди белези от една без време прекършена човешка и цяла семейна история.
Първият случай, който заварих през м.май 2000г. бе на колега, който разследваше смъртта на загинало момиче на 18г., качило се по случайност на такси в София, за да се върне в моя град след кандидатстудентски изпити по специалност "медицина". По време на пътя висока скорост, удар в подпорна стена и край, просто край. Дни след този ужас станаха известни резултатите от изпитите, от които се връщаше момичето. Но вече беше без значение, че е приета в МА-София.
След това започнаха моите страдания...В деня преди Бъдни вечер семейство се връщаше с автомобила си към своят дом в Силистра с подаръци за всички близки. Колата беше отрупана със старателно опаковани кутии за баба и дядо, мама и татко. И изведнъж врязване отзад в един товарен автомобил, който беше спрял за почивка, насред преспи от един метър сняг, без обозначение за авария или престой. В следващият кадър съм вече там сред снега, посиняла от студ, със сълзи на очи и описвам таткото, който сякаш беше заспал на волана, но завинаги. Две дечица и майчицата им се бореха за живота си в плевенските болници. Колата беше пълна с коледни кутии, елхички, лампички, картички за баба и дядо. Ужас, неописуем ужас! Никога няма да забравя тази ужасна направо футуристична сцена. И сега плача, като се сетя за този загубил нелепо живота си млад мъж и преобръщането на коледният свят на едно прекрасно семейство във вечен кошмар.
Следващият ми спомен е от лятото на 2001г. Топъл летен ден. Сезонът на кайсиите. Тъмна нощ и ме викат по сигнал за загинал човек от "ПТП". Сърцето ми се е свило, още преди да отида на главният път. А там един товарен автомобил, излязъл от пътното платно и забит в дърво. В тъмнината под светлината на звездите и луната се виждаха стотици разпилени касетки с кайсии. Цялата земя беше като оранжев килим. Колегите от полицията ми казаха- двама братя от силистренско, отрудени хора, цял живот гледащи овощни дървета. Брали, брали два дни и тръгнали да продават в София със своето камионче. От умора единият заспал зад волана и в един миг..край...убил брат си. Момчетото се търкаляше на земята и искаше да умре, в тази минута и секунда. Няколко пъти се хвърли на пътното платно, за да го прегази друга кола. Едва го спасихме. Ох, не знам, защо ви разказвам това, но ми идва отвътре и го нося като тежък товар, защото е в мен вече 26 години.
Но ви споделям истински случаи от кариерата ми, защото искам да кажа на всеки качил се зад волана, че в мига, в който натисне педала на газта, вече е отговорен за живота на целият свят, не за своят, а за този на всяко друго същество.
И всеки миг, в който шофира една мисъл трябва да е водеща в главата му- аз съм танк, който трябва да пази всяка мравчица.
Защото прегази ли я, душата му ще умре с нейната.
И още няколко думи. Топъл летен ден. Сезонът на беритбата. Земеделски изкупвачи обикалят из нивите покрай река Дунав и договарят изкупуване на пшеница и царевица. Викат ме- ела на този мост. Имаме "ПТП" с трима загинали. Веднага сърцето ми става колкото орех и тръгвам. Отивам на моста и всичко е ясно. Един човек е говорил по телефона си и навлязъл в другото платно. Там автомобил с един водач и за зла съдба един "стопаджия"- пътник. Никой не е оцелял. Навън беше сигурно 35° градуса. Спомням си, че имаше стотици хора и коли и страшна тишина. Нито човешки, нито птичи звук. Просто тиха грозна лятна красота. След няколко часа съм в сградата на полицията. Нося десетки вещи от огледа, а сред тях и огромната за онова време сума от 20000 лв. /невиновният водач беше тръгнал да изкупува земеделска продукция/. И какво беше останало след него...само някаква хартия, наречена пари в банкноти. Събираме се в дежурната стая на полицията- аз, началника на полицията и оперативен дежурен. Пред нас на масата стоят мобилни телефони и звънят непрестанно. Всички ги гледаме сковано и казваме на другия- вдигни ти. На екрана пише- син, мама,....и още и още. Никой от нас няма сили да вдигне. Аз тогава бях в тази стая само телом. Сякаш духа ми беше излетял в отвъдното. Накрая с треперещи ръце, началникът на полицията натиска зелената слушалка на един от телефоните....Ами, ами, няма го, ...мъртъв е. Следват писъци от другата страна, които чувам и аз. После се качвам в стаята си и започвам да броя хартийки пари, които трябва да върна някому. Много ми е трудно да говоря затова, но това за мен е важно и никога няма да го забравя.
Всеки ден от училищната скамейка до абсолвентският бал трябва да се разказват тези истории. Болят, но са урок от живота, в който всеки от нас може да участва.
И последно. Имах в края на следователската си кариера нелеп случай от една кишава зима, в която трудолюбив разносвач на плодове и зеленчуци, движейки се с 30 км.ч. с микробус в населено място блъсна възрастна жена и тя загина на място. Помня колко пъти ме пита този човек, ама как, ама аз карах съвсем бавно. Тогава един експерт му беше обяснил, че километрите, с които се движи МПС са почти съответни на падане от етаж върху бетон и в конкретният случай, тази женица можем да приемем, че все едно е скочила от третият етаж. Разбирате ли, мили хора това и вие младежи, качени в мощни автомобили. Историите ми са десетки, но спирам дотук.
Не разполагам с материалите по делото от вчерашният случай, който разтърси цяла България. Информацията от медиите е че автомобилите са управлявани от неправоспособни водачи. Това правонарушение се наказва със сериозни санкции навсякъде по света. Сега прочетох, че в ФР Германия има "милост" /огромна глоба/, само при първо такова нарушение, ако не е причинило допълнителни вредни последици. Но вторият път там наказанието е не само лишаване от свобода, но и глоба в размер на 180 пъти от дневната ставка на трудовото вэзнаграждение. В много от цивилизованите държави при добиване на правоспособност за водач в различни категории се изисква и съответна степен на образование, защото самите курсове за категорията изискват голяма подготовка и много знания.
Не бива да се допуска масовото управление на МПС в България от неправоспособни лица, заради липса на образование, както и всякакво снизхождение към такива, установени даже първият път да управляват. При нас ситуацията е различна и заради някои несъвършенства на инфраструктурата, поради което по отношение на неправоспособните лица, не трябва да има неефективни санкции, а към обучителите на млади водачи, изискванията и контрола трябва да бъдат драконовски.
С Румъния сме първи по смъртност в Европа от пътно-транспортни произшествия от много години. Този факт, най-накрая трябва да предизвика реакция на държавните органи. За себе си, признавам, че всеки ден, когато се кача в автомобила си, се моля да стигна жива, където и да съм се запътила.
Извинявам се на всеки, който ще счете разказа ми за много тежък. Но го споделям, защото съм преживяла лично всичко това и най-вече, за да знаят младите хора, че високата скорост прави всяка реакция за предотвратяване на ПТП и негови тежки последици невъзможна.
Бог да прости всички хора, загубили без време, толкова нелепо живота си 🙏
Сила на всички жертви на катастрофи и техните близки, за да преодолеят не само физическите, но и психическите травми, с които остават завинаги след участие, дори в само един пътен инцидент🙏
